Руснак, пазил в Ботев и Локо: Играех като Нойер

18-06-2017 01:12 1307 0

Игор Кулиш е роден на 27 юни 1964 г. Бил е вратар на Цемент (Новорусийск), Кубан (Краснодар), Заря (Луганск), Дружба (Майкоп), Черноморец (Бс), Слънчев бряг (Несебър), Ботев (Пд), Локомотив (Пд), Септември (Сф), Малинди (Танзания), Спартак (Вн). Бил е треньор в Спартак (Вн), Славия, Левски, Карпати (Лвов), Ворксла (Полтава), Металист (Харков), катарския Ал Вакра, Металург (Донецк), Локомотив (Пловдив), Калев (Талин, Естония). Работил е с федерациите на България (U-21, U-19, U-18, U-17), Узбекистан и Казахстан. Шампион е на България за 2000, 2001, 2002, 2006, 2007 г. Носител на Купата на България за 2000, 2002, 2003, 2005, 2007 г. и Суперкупата за 2005 г. Четвъртфиналист в Купата на УЕФА 2005-2006. Участник в Шампионската лига 2006-2007. Шампион, носител на Купата и Купата на Емира с Ал Вакра. Бил е треньор на българските национали Здравко Здравков, Радостин Станев, Димитър Иванков, Георги Петков, Николай Михайлов и сръбския национал Владимир Дисленкович.

Красивите му дъщери са модели, малката е и актриса

Голямата ми дъщеря Юлия е омъжена за вокалиста на D2 Дидо Каменов. Това е една от най-популярните светски двойки у нас. Чести гости са на най-различни събития, партита и тв участия. По време на участието на Дидо в „Черешката на тортата“ неговите ястия бяха направени по мои рецепти. Затова се представи толкова добре. Обичам много да готвя. Страхотен кулинар съм, имам претенции, че се справям перфектно в кухнята.
Юлия се раздели с първия си съпруг – футболиста Александър Князев, който игра кратко и в нашия Любимец. Тя ме дари с прекрасен внук, който носи моето име Игор и е на 7 години. Малката ми дъщеря Кристина е 20-годишна и е студентка в НАТФИЗ Актриса е вече от два сезона в Народния театър. Също като кака си тя е и успешен модел. Често се снима и в тв реклами.

Вече се чувства повече българин

Роден съм в украинския град Луганск. Баща ми беше военен. Не зная откъде се появи тази досадна грешка, че съм украинец. Чист руснак съм, не зная украински език. И моето семейство са руснаци. Вече се чувстваме обаче повече българи. България е страхотна държава, обичам хората тук. Като офицер татко го местеха по гарнизоните.След няколко години заживяхме в Новорусийск. Голямо пристанище, имаше е редовен ферибот до Варна. Там заиграх в местния Цемент. Циментът го имаше в изобилие. Отиваш до бухтата, режеш и слагаш...4-5 месеца останах там, преди да премина в Кубан (Краснодар). Отборът се подвизаваше във Висшата лига. Дебютирах млад – едва 19-годишен. Титулярен вратар там беше легендарният Владимир Пилгуй – прочут футболист на Динамо (Москва) преди това. В Краснодар той завърши кариерата си, вече беше 34-35-годишен. Когато митичният Лев Яшин приключи с футбола, му връчи на него фланелката си. Пилгуй пък ми даде своята в последния си мач. Много научих неща. Страхотен, по техника на ловене на топката нямаше равен.


От Краснодар до Бургас


На 18 влязох в олимпийския отбор на СССР. Тренирах цяла седмица, в събота трябваше да играем контрола с Кубан. Препълнен стадион, 40 000 по трибуните...Селекционерът ме попита: „Как предпочиташ? Едно полувреме за сборная или цял мач за Кубан?“ Избрах второто. Представих се добре, спасих дузпа, бихме олимпийците с 2:1. За тях игра легендата Федя Черенков. След това дълго време треньорът не ми говореше.
Как стана връзката с България ли? Краснодар и Бургас са побратимени градове. Всяко ляго играехме контроли с Черноморец. Бургазлии гласяха титулярния вратар Любомир Шейтанов за продажба и им трябваше опитен заместник. Старши треньорът Иван Вутов, когото много уважавам, ми предложи оферта. Много големи техничари бяха в тима Симеон Чилибонов и Диян Петков, голмайсторът Владо Стоянов, Златко Янков... Но трансферът на Любо пропадна, а на мен не ми се стоеше резерва. Записах само един мач за „акулите“. Преотстъпиха ме за 6 месеца на втородивизионния Слънчев бряг с треньор Георги Денев. Представих се силно, записах 31 мача в „Б“ група, бях несменяем титуляр. Появиха се доста оферти от „А“ група за мен. Дори имаше интерес от ЦСКА по едно време, но аз приех предложението на Паоло Денучи за Ботев (Пд). Много ме навиваха и моите съиграчи Иван Говедаров и Васко Василев. Викат ми: „Няма какво да се моташ, отивай.“
Бях доволен от условията. Най-голямата ни звезда Божидар Искренов получаваше 10 000 долара заплата. Аз взимах малко по-малко. В Кубан заплатите не бяха по-лоши, но проблемът беше, че там в 300 дни от годината живеехме в лагерна обстановка. А вече имах малка дъщеря и млада съпруга. Бяхме по цял ден затворени на базата. Писна ми казармения начин на живот. Често се коментира и, че някогашните футболисти обичали да си пийват. Това знаеш ли защо ставаше? Постоянно живееха на базата. Те на практика нямаха личен живот. Българските играчи за разлика какво правят: тренировка, отива вкъщи, на кафенце, с гаджето и т.н. А в СССР? От базата те пускат само в неделя и то за няколко часа. Вечерта трябва да се връщаш. И ти за тези броени часове кое по-напред да направиш – с приятелката ли да се видиш, да пийнеш едно-две и да разпуснеш ли?
Чувствах се добре при „канарчетата“. Още тогава обичах да играя по начин, който е най-модерен сега. Мануел Нойер тогава беше хлапе, когато аз използвах крака и действах почти като либеро на терена. За което отнасях и доста критики от треньорите, де. Беше непознат прийом за онова време. Това им набиват в главите и на сегашните ми възпитаници : „Не се плашете да излизате напред!“ Да може да ги прехвърлят 1-2 пъти, но ще спасят поне по 100 гола на сезон. При моите няма излизане един на един. Пламен Гетов – един футболен маестро, много пъти съм го разочаровал. Само му се чудех с тези малки крака как бие такива тупалки.
Имам само едно участие в пловдивско дерби – 1:1, на 18 април 1992 г. Не помня детайли от отделните мачове с Ботев. Помня едно гостуване на Левски, в което паднахме с 1:2 (22.02.1992 . б.р.). Беше студ, сняг, съдия беше Любе Спасов. „Сините“ ни биха с два гола на Наско Сираков, с когото после станахме големи приятели. Второто му попадение беше в 90-ата минута от дузпа. С боса на клуба Денучи останахме приятели и след раздялата ми с Ботев. По-късно даже Паоло купи моето куче – един красив ротвайлер. Ходих му на гости в цеха му за колбаси горе – на „Хладилника“.
На „Лаута“
В пловдивското Локо ме взе Николай Гигов. При „смърфовете“ отидох, защото не исках да съм резерва в градския съперник. Но и там рядко ме пускаха в игра. Не мисля, че съм отстъпвал по качества на Васко Василев, който дойде от Хебър (Пз). Няма да забравя гостуването ни в Оксер за Купата на УЕФА. Първата среща в Пловдив завърши 2:2. Мислех си, че ще бъда титуляр на реванша. Но треньорът Атанас Драмов отново ме пренебрегна. Василев имаше проблеми със зрението, а мачът на „Абе Дешан“ се игра късно – приключи почти в полунощ. При всеки корнер Васко увисваше, а домакините бележеха гол след гол. И ни убиха със 7:1.
После поиграх в Септември (Сф) при Павката Панов. Тимът беше в „Б“ група. Помогнах и на Спартак (Вн) малко по-късно – през 1996 г. Даже записах няколко мача в турнира Интертото. Спомням си едно гостуване на руския КАМАЗ (Набережни Челни) – 2:2. Тогава бяхме в група и с Мюнхен 1860 – 2:1, Каучук (Чехия) – 0:1 и ЛКС (Полша) – 1:1. Във Варна приключих с футбола.


Малария едва не убила Юлиян Джевизов в Танзания

Дойдоха и най-екзотичните сезони в състезателната ми кариера. С помощта на Йордан Стойков – Бумбо, поиграх в Кения и Танзания. С мен беше бившият халф на Локо (Пд) Юлиян Джевизов. Страхотен техничар, виртуоз. Представяше се отлично, но за съжаление заболя от малария. Който измисли ваксина срещу тази болест, ще вземе Нобелова награда. Българският посланик в Найроби ни даваше хинин с шепи, но не помага. Ако отровата попадне в кръвта, си загубен. С Джевизов си седяхме на верандата един до друг, за пет минути получи 40 ухапвания от комари. Едва не го убиха! За щастие го откараха веднага в болница и го спасиха момчето.
С танзанийския Малинди спечелихме Купата и Суперкупата на страната. Завършихме седми в първенството. Стигнахме до четвъртфинал за Купата на Африка – нещо като еквивалент на Лига Европа. Целият континент обиколихме. Тогава ни спря габонски отбор. Собственикът на клуба беше милиардер. Притежаваше „само“ три златни мини. Като стана ясно, че искам да си тръгвам, се опита да ме разубеди. „Остани, вика, ще поиграеш още година-две и ще те направя директор на някоя мина. Ще си клатиш краката по цял ден. Няма да съжаляваш.“ (смее се). Ако бях на този акъл сега, сигурно щях да приема предложението от боса.
Ходих и на сафари в джунглата – тя се намираше буквално на 200 метра от квартирата ни, но не съм убивал животни. Аз съм такъв, че не мога даже и риба да убия. В Кения беше по-приятно, защото отборът е от град на океана. Климатът беше по-хубав.


Край морето

Като треньор дебютирах във Варна. Там работих с Радостин Станев. За нула време – само 4 месеца, това момче стана втори вратар на България. №1 беше Здравко Здравков. Радо заслужаваше да отиде на Мондиала във Франция през 1998 г., но интриги около отбора му попречиха. Беше предвидено аз също да замина за Световното като треньор на вратарите, обаче скъсах ахилес. Случи се на едно мачле на малки вратички. В залата се събирахме и ритахме с Лъчо Танев, Наско Сираков, Маджо (Младен Михалев – б.р.), Емо Машев и други яки момчета, все техни хора. Ставаха напечени дербита, понякога прехвърчаха и искри. Не им се давах, хич не ми пукаше срещу кого излизам.
В Славия ме покани Сираков. Събрахме се звезден отбор. Боби Михайлов ни пазеше. Не зная какво се обърка. Провалихме се. Може би ни повлияха негативно намеси на хора около отбора. Иначе условия – перфектни. Ръководството ни осигури участие на летен турнир в Швейцария с участието на Борусия (Дортмунд), воден от Невио Скала, и Аарау на Петър Александров. Треньор на вратарите на германския гранд беше моят идол Тони Шумахер. Владимир Бут го познавах още от Новорусийск, той ми помогна да взема фланелката на легендата.

Мечти в синьо

Престоят ми на „Герена“ беше най-успешен. През 2001 г. получих покана от узбекистанката федерация да им помогна за световните квалификации. Заех се с подготовката на техните вратари. А Георги Георгиев и Алексей Дионисиев дори получиха права да играят за Узбекистан. Двамата бяха натурализирани след намесата на Майкъл Чорни...Представиха се добре, само една точка не ни стигна за участие на бараж за Мондиала в Корея и Япония. По 500 шута правехме за една тренировка.
Да, имаше много интересни случки в Левски. Прословутият скандал с пиците, който струваше изгонването на Володя Радимов и Костя Головской ли? Това се случи през юли 2002 г. в хотел в Швейцария, където карахме лятната си подготовка. След това най-добре представящият се в контролите Радимов беше изгонен, а Головской го върнаха в София и временно „замразиха“. Какво се твърдеше? Двамата били пребили охранител в хотела, който не ги бил пуснал посред нощ да отидат да ядат пица. Версията на хотела беше друга - двамата се забавлявали с проститутки и поискали да си купят алкохол. Пълни глупости! Всъщност нямаше нищо скандално. Това си беше чисто и просто постановка. Доста сериозна при това. Нали знаеш какво правят сърбите, когато дойдат в някой отбор? Старши треньор, помощник и още трима техни сънародници в щаба. Нали трябва да се освободи място и в тима за играчи? Просто Костя и Володя заемаха място.
Съжалявам за начина, по който отпаднахме от Галатасарай и пропуснахме шанса за влизане в Шампионската лига. Имахме възможност, но всичко е въпрос на психология. Може би не бяхме готови за такава огромна крачка. Прегоряхме просто. Тодор Батков и Майкъл Чорни обсъждаха космически премии при влизане в Лигата, говореше се за сума над един милион марки. Чорни дори обяви, че е готов да извади 20 милиона марки за голяма световна звезда...
В Истанбул паднахме с 1:2, а на реванша направихме 1:1. На „Али Сами Йен“ излязохме срещу съперник, който година по-рано беше спечелил Купата на УЕФА с победа над Арсенал.
Ако помниш, домакините ни вкараха малко „вратарски“ гол. Петков излезе навреме, но изчисти топката в рекламните пана. Оттам топката беше взета от турски играч, който незабавно изпълни тъчи и ...гол за Галатасарай.

Конкуренцията между Иванков и Георги Петков

Наско Сираков държеше на едно: вратарите в отбора да са българи! Каза ми: „Игор, до 2-3 години трябва да изкараш двама равностойни вратари.“ Искам да подчертая, че никой от ръководството не ми се е бъркал в работата и не ми е налагал: „Пусни този или онзи.“
Имаше конкуренция между Георги Петков и Митко Иванков, но лоялна, в рамките на нормалното. Двамата не бяха близки приятели, така беше, но между тях имаше взаимно уважение. Митко е страхотен вратар и човек, знаеше, че е любимец на публиката. Петков заплашваше да го измести. А после знаеш колко е трудно да се върнеш в добра форма.
Когато Коце Башов контузи по време на една тренировка Иванков, и го извади от строя за дълго време, възникна проблем. Взехме Гошо от Славия. Познавах качествата му, защото работих в „белия“ клуб. С моя помощ той стана младежки национал. Но след това беше изпаднал в застой. Средна класа. Петков го взехме на „Герена“. На първите тренировки представянето му беше отчайващо. Люпко се вайкаше: „Майко, какво ще правим? Петков е трагичен, а до първия мач в Шампионската лига има много малко време...“ Тогава аз се хванах на бас с всички от щаба, че до 60 дни Петков ще стане национал. Така и стана – Гошо не за два месеца, а за 53 дни получи повиквателна. Но затова казвам, че за да успееш, не само във футбола , но и в живота, са нужни само три неща – работа, работа и пак работа.
Николай Михайлов беше уникален! Много рядко се ражда такъв талант. Когато дойдох в Левски Наско ми каза: „Вратарят трябва да е местен“. Много умна приказка, споделям я напълно.
И друго нещо – аз не искам вратар, аз искам последен защитник. Грешка правят нашите колеги – изнасят топката с ръце. Защо? По-ефикасно е ако го правят с крак. Така придават и друга амплитуда на удара, и по-точно могат да подадат на съотборник.
МИЛЕН ДИМИТРОВ/ШОУ



Седмични издания
НОВИНИТЕ ВЧЕРА ДНЕС