Бутрагеньо: Стоичков беше №1 в Барса

00-00-0000 00:00 355 0

Легендата на Реал (Мадрид) Емилио Бутрагеньо даде ексклузивно интервю за предаването „Код спорт“ по ТВ+. Целият му живот е свързан с “Кралския клуб“. Записва 463 мача и 171 гола за първия тим на Реал. Носител на 16 трофея, сред които шест титли на Испания и две отличия за Купата на УЕФА. Наричат го „Ястреба“. Именно той дава това прозвище на знаменитата петорка на Реал от 80-те години, която доминира по испанските терени. От 2010 година насам е директор „Връзки с институциите” в Реал (Мадрид). Предлагаме ви втора част на интервюто със сеньор Емилио Бутрагеньо.

- Как се появи прякорът ви "Ястреба"?
- В третия отбор на Реал (Мадрид). Там започнах да играя, когато дойдох в клуба. Фамилното ми име Бутрагеньо е трудно и твърде дълго за произнасяне. И тогава съотборниците ми започнаха да ми викат за кратко "Буитре". В началото даже не знаех за кого говорят. Някой казваше: подайте на Ястреба, а аз все още не знаех за кого става въпрос. Но по-късно разбрах, че така викат на мен. Когато преминах във втория отбор, започнах да вкарвам много голове и тогава журналистите започнаха да свързват прякора с идеята, че съм Ястреб в наказателното поле, който дебне плячката си и така и до днес ми викат така.

- Значи прякорът е подходящ?
- Ами, аз не бях чак толкова голям реализатор. Мисля, че бях футболист, който просто се наслаждава на играта и я обича. Не бях типичният нападател, който отчаяно търси гола и постоянно дебне в наказателното поле. На мен ми допадаше да играя и да комбинирам със съотборниците ми, да подавам на нападателя ни, за да може той да вкарва голове. Харесваше ми да играя за нашия нападател. Понякога
когато бях наблизо или бях свободен пред вратата, вкарвах и някой и друг гол, но това не беше основната ми функция в отбора.

- Вярно ли е, че към вас е имало интерес и от другия мадридски клуб Атлетико? И защо избрахте Реал?
- Когато бях още в училище, наистина имаше интерес и от Атлетико. Дори, ако трябва да бъдем честни, те имаха много по-голям интерес от Реал. Факт е, че отидох на проби в Реал, когато бях на 17 години и бях отхвърлен. Случват се такива неща в живота и тогава си казах, че не е толкова важно. Истина е, че Атлетико показа много по-голям интерес към мен от Реал, но нали съм си от „белите“... (смее се). Имам членска карта на Реал още от деня, в който съм се родил. Идвах на стадиона с татко да гледаме всички мачове и логично това е нашия отбор и нашия клуб.

- Кой индивидуален приз цените най-много? Два пъти печелите наградата "Браво" за най-добър млад играч в Европа, отличието "Пичичи" за голмайстор в испанския шампионат или може би двете трети места в класацията за "Златната топка"?
- Мисля, че най-важното за футбола е, че той е отборен спорт. Индивидуалното за мен винаги е било на втори план. Когато отборът ти върви добре и ти ще си добре. Нали така? По отношение на различните
постове винаги нападателите са в центъра на вниманието и винаги получават индивидуалните награди. Обаче без отбора, нито една от тези награди няма да е възможна за тях. "Златната топка" е награда за
най-добрия играч на Европа. Тя не е била цел за мен, тъй като мислех, че нямам достатъчно качества за нея. Истината обаче е, че на няколко пъти бяхме много близо до спечелването. Щеше да е хубаво най-вече за Испания, тъй като от времето на Луис Суарес никой не беше печелил този трофей. Това беше причината, заради която мечтаех да я спечеля. Обаче останах трети и то два пъти. Това е. Трябва да го приемем. (смее се)

- Не е тайна, че най-добрият футболист в света в момента Кристиано Роналдо често остава след тренировка да работи допълнително върху определени компоненти от своята игра. Вие имахте ли подобни занимания или просто притежавахте вроден инстинкт пред гола?
- Мисля, че всеки играч трябва да се развива. Трябва да има и вродени заложби, разбира се. Това е очевидно. Обаче има и много качества, които човек може да придобива и с времето да ги развива. Това става точно така както казахте - с тренировки. Също така един футболист става по-добър в зависимост от съотборниците, които има. Колкото по-добри са съотборниците ти, толкова по-добър ще бъдеш и ти. Защо? Защото когато тръгваш в атака, ще ти подадат топката в най-точния момент и в зона, която ще ти даде преимущество пред защитата. Затова е много важно да имаш добри съотборници. Кристиано е пример за всички нас, а и за бъдещите поколения, защото говорим за човек, който е постигнал абсолютно всичко. Всичко! Но поведението му в клуба е като на младеж, който току що е пристигнал на "Бернабеу" и който иска всеки ден да се доказва. Комбинацията от духа му за победа и скромността му
са наистина за възхищение.

- Бяхте в състава на Испания за Евро\'84, където "Ла фурия" стигна до финал, но така и не записахте минути на терена. Какви емоции изпитахте тогава само на 21 години?
- Беше много странно, защото не бях в списъка. За участие в отбора беше избран Ринкон. Но нека ви разкажа цялата история. европейското беше през юни, а аз бях пробил в първия отбор на Реал (Мадрид) малко преди това - през февруари. Спомням си как Муньос съобщи списъка и мен ме нямаше в него. Беше логично да не съм повикан. Точно една седмица или около десет дни преди първенството един от нападателите – Ринкон от Бетис се контузи и неочаквано ме извикаха. Включих се в отбора пет дни преди да пристигнем във Франция. Беше много странно. Аз бях на резервната скамейка и всеки мач си мислех, че ще ме пуснат... Не знам защо... Бях готов. Бях подготвен и имах увереност в себе си. Знаех, че ако изляза, ще направя нещо. За съжаление не играх даже и минута. През второто полувреме на финала срещу Франция губехме 0:1 и тогава си мислех, че има шанс да ме пуснат поне за малко. И си представях визуално какво ще правя като изляза на терена, защото това е важно за играчите. Всеки футболист на терена играе свой собствен мач. Имам предвид, че има определен играч на съперника, който трябва да надиграеш и определена зона, за която отговаряш. Например за мен това би била зоната около наказателното поле и самото наказателно поле. В този мач си представях визуално възможни положения и как ще ги отиграя, ако ме бяха пуснали, но накрая се оказа, че не играх дори и минута. От друга страна обаче, това беше богат опит за мен. Все пак бях там с най-добрите играчи на Испания. Беше наистина полезно и научих много за националния отбор, за организацията му и много други
неща. Хареса ми. После мина време и накрая станах дори и капитан на националния отбор. За тази задача всичко преживяно преди това ми помогна и то много.

- Подобно на дебюта ви за Реал, в първия ви мач за националния отбор също стартирахте с гол. Помните ли тази среща?
- Да. Беше срещу Уелс. Още първия мач след европейското във Франция. Мачът беше в Севиля. Победихме с 3:0 и аз вкарах третия гол в последната минута. Стана при една контраатака и пак имах късмет. Гордильо проби отляво и ми подаде, аз поех на гърди срещу вратаря, мисля че беше Саутол. Един от защитата им идваше към мен много бързо и аз го финтирах и тогава вкарах топката между краката на вратаря. Спомням си отлично този ден. Дебютът ми за националния отбор.

- В осминафинала на Мондиала в Мексико през 1986 г. срещу Дания вкарахте четири гола за успеха с 5:1. С това постижение станахте вторият играч, който бележи четири попадения на световни финали след Еузебио, който прави това през 1966 г. Това ли е най-силният ви мач за националния отбор?
- Без съмнение това е най-яркият ми мач. Обаче от футболна гледна точка, винаги го казвам и хората много се учудват, в никакъв случай не беше най-добрият мач в кариерата ми. Повтарям - от футболна гледна точка. Разбира се, да вкараш четири гола в един толкова важен мач е нещо наистина специално. Факт е, че още не го е постигнал никой друг испанец. Истината е, че беше един ден, в който имахме много късмет. Падна ни се да имаме късмет този ден и се падна точно на мен да вкарам головете. Беше едно уникално усещане. Спомням си след края на мача, че баща ми не можеше да си намери място от радост. Слезе при нас пред съблекалнята, аз излязох и като го видях колко е радостен му казах: "Голям късмет, а?!" В кариерата ми съм три пъти съм вкарвал по четири гола и този мач беше един от тях. Имаш чувството, че съдбата те е избрала точно в този ден да бъдеш основното действащо лице. Тогава не го приех за важно, защото знаем, че във футбола понякога имаш късмет, но понякога нямаш. Без съмнение това беше един от важните дни в кариерата ми.

- След двубоя си сменяте фланелката с Михаел Лаудруп. Пазите ли я още?
- Да, мисля, че я пазя. Михаел е наистина изключителен играч. Истината е, че тогава датчаните имаха страхотен отбор. Тогава беше много млад. То и аз бях много млад – само на 22 години. Настоях да си
разменя фланелката с него, защото много ми харесваше начина му на игра. Много обичам такъв тип футболисти, които са креативни и за които никога не знаеш какво ще направят. Винаги ще те изненадат. А пък той е джентълмен на терена. Мисля, че този вид играчи карат футбола да серазвива. И мисля, че пазя вкъщи фланелката му.

- На Мондиал\'90 бяхте капитан на Испания. Отговорността от носенето на лентата рефлектира ли върху играта?
- Не. Но да бъдеш капитан означава да следиш доста неща. В края на краищата това означава и да си връзката на отбора с треньора, с федерацията... Вече не трябва само да играеш футбол, но имаш и други
задължения. Също така трябва да отделяш повече внимание на съотборниците. Каквито и проблеми да се появят, те се обръщат към теб. Така че отговорността ти нараства. На терена няма проблем, но извън
него трябва да следиш за доста неща. Това е.

- След 171 гола в 463 мача за Реал решихте да продължите кариерата си в Мексико. Как се стигна до преминаването ви в Атлетико Селая? Разкажете повече за футбола и живота в тази страна?
- Ами случайно, знаете какви са превратностите на съдбата... Признавам си, че вярвам много в съдбата. Истина е и целият ми живот е един много точен пример за това. А историята за това как стигнах до Атлетико Селая е наистина интересна и трудна за проумяване след толкова време. По принцип обявих, че си тръгвам от Реал. През последната ми година там – сезон 1994-1995 година играех, но договорът ми с клуба приключваше и ми предложиха още една година, но знаете че за истинския играч най-важното е да играе футбол. Хорхе Валдано беше треньор и говорих с него. Казах му: "Хорхе, клубът ми предложи
продължение на договора, но аз имам предчувствието, че няма да играя много?" Хорхе беше откровен с мен и ми каза: "Според мен можеш да останеш без никакъв проблем, но истината е, че няма да играеш много." Тогава реших да си тръгна. Обадих се в клуба и им казах, че се разделяме. В началото мислех да отида в Япония. Беше ми мечта заради културата, езика и възможността да опознаеш друга и различна страна. Мисля, че това е едно от най-позитивните преживявания в живота. Преди това бяхме ходили със съпругата ми там на меден месец и бях много приятно изненадан. На жена ми не ѝ хареса толкова, но не мен – много. Точно тогава най-малката ни дъщеря беше само на 15 месеца и Соня беше бременна с второто ни дете. Изведнъж отнякъде се появи тази възможност за Мексико. Беше един отбор, който от 35 години се опитва да влезе в тяхната първа дивизия и точно тази година беше успял. Малко населено
място без големи футболни традиции, но собствениците на клуба бяха испанци. Това ми вдъхна доверие, а друг фактор, който повлия беше, че имахме доста приятели в Мексико. Това беше важно за жена ми, която беше бременна в този момент. Там също така говорят същия език и преценихме, че ще се чувстваме по-спокойни и най-вече тя ще се чувства по-сигурна. Това бяха трите най-щастливи години за моето семейство. Отношението към нас беше наистина отлично. Отидох за една година и останах три...Жена ми искаше дори още да останем, но дойде момент, в който решихме, че е достатъчно. Аз почувствах, че вече съм изчерпан като футболист и трябва да приключа кариерата ми.

- Знаем, че сте приятел с най-успешният ни футболист и легенда на Барселона Христо Стоичков? Какво мислите за него? Бихте ли споделил някоя интересна случка с Христо.
- Голям съперник! Много пъти сме се сблъсквали. Много опасен, бърз, мощен, с голов нюх, много хитър. Винаги, когато играехме срещу Барса, той беше от основните играчи, които трябваше да пазим. Беше
най-опасният. Помогна много на Барселона да се превърне в гранд. Барселона с него, Лаудруп и Куман беше голям отбор. Той носеше дух на победител и много твърд характер, което помогна много на Барса. Това е. Много опасен съперник.

- Очаквахте ли България да стигне толкова далеч на световното първенство през 1994 година?
- Тогава имахте поколение от много талантливи играчи. Христо беше в апогея си, но не беше само той. Много и много добри играчи. Сблъскахте се с един отбор на Аржентина с Марадона... Направихте голямо
първенство. Стигнахте до полуфинал с Италия и там Баджо вкара два бързи гола, а знаем, че италианците знаят как да пазят резултат. Наистина направихте едно страхотно първенство. Това се случва обикновено, когато има такова талантливо поколение и треньор, който е способен да направи сплав от тях. Тогава, ако си спомням добре, треньор на България беше Пенев, нали? Точно така. Когато има такъв човек, който е способен да обедини целия този талант в едно и да създаде отборен дух, накрая винаги има положителни резултати. Имахте наистина голям отбор и всички обстоятелства бяха на ваша страна, защото световното е много кратко първенство, където дори и най-малките подробности могат да изиграят важна роля. Отборът ви беше способен да преодолее трудностите и да стигне толкова далеч.

- Има ли друг футболист от "златното" поколение на българския футбол, който да ви е впечатлил?
- Много от тях ми харесваха. Тук в Испания играха няколко от тях. Например много ми харесваше Любо Пенев. Нападател, който беше едър, но в същото време много техничен и талантлив. Много добре поемаше топката и знаеше как да я пази, добро пласиране пред вратата, много качествен играч. Костадинов беше много добър играч, Балъков също. Имахте наистина много солиден отбор. Михайлов беше на вратата. Нали така? А освен това тимът ви имаше собствен облик.


Седмични издания
НОВИНИТЕ ВЧЕРА ДНЕС